Постинг
22.09.2009 00:11 -
Sadness
...Не знаех как да го опиша - приличаше на някаква странна смес от умора и тъга, удавени в чернееща есенна мъгла. Всичко беше наред - оставаше ми по-малко от седмица в морския град, след което щях да попадна почти в нов свят, макар и само на около 400 километра. Университет, нови хора, нови занимания... гледах на това като на вид промяна, някакво движение в заседналия ми живот и то движение поне малко нагоре. За първи път от много време насам чувствах, че съм направила правилните избори и че изминалата година не беше просто напразно пропиляно време.
Тогава защо, по дяволите, отново не съм доволна? Защо постоянно нещо ме гризе отвътре? Защо дори след ден като този - спокоен, прекаран в добра компания, точно както би трябвало да мине последната ми седмица тук - отново стигам до същата задънена улица?
Заради него ли е всичко това? Пак заради него... Кой ли преди няколко дни ми разправяше онези безсмислици за красотата на любовта, пък била тя и несподелена?! Добре, че не помня, иначе сигурно щях да му обясня това-онова за живота следващия път като го срещна. Платонична любов... да, друг път! Приказки за деца. Или за старци. Или може би за философи, достигнали онази особена фаза на житейска мъдрост, когато можеш да си позволиш снизходително да наблюдаваш отстрани хаотичните лутания на другите.
Чудя се и защо продължавам да отдавам толкова голямо значене на това, след като след пет дни вече няма да има никакво значение какво е било досега? Може би защото наскоро чух точно от човека, от когото най-малко го очаквах, че смисъл все пак има. Странно как понякога клишетата звучат различно, казани от различни хора. Искам да кажа... и този път не чух нищо ново - само, че каквото и да става, никой не може да ти отнеме мечтите. Но този човек наистина вярваше в думите си. И накара и мен да повярвам - точно когато мислех, че е крайно време да спра да се надявам, просто защото не си заслужава (трите думи, които най-често чувам от близките си приятели по този въпрос). И БААААМ - собствените ми хаотични емоции отново придобиват смисъл.
Нещо повече - отново вярвам, че не е напразно да се надявам. Защото никой не може да ти отнеме мечтите, нали така?
Животът определно трябва да върви в комплект с наръчник за експлоатация!
ПП Не знам защо изгубих толкова време, без да кажа нищо съществено. Дори не се чувствам толкова зле, колкото звуча. Тези мои пусти моментни настроения...
Тогава защо, по дяволите, отново не съм доволна? Защо постоянно нещо ме гризе отвътре? Защо дори след ден като този - спокоен, прекаран в добра компания, точно както би трябвало да мине последната ми седмица тук - отново стигам до същата задънена улица?
Заради него ли е всичко това? Пак заради него... Кой ли преди няколко дни ми разправяше онези безсмислици за красотата на любовта, пък била тя и несподелена?! Добре, че не помня, иначе сигурно щях да му обясня това-онова за живота следващия път като го срещна. Платонична любов... да, друг път! Приказки за деца. Или за старци. Или може би за философи, достигнали онази особена фаза на житейска мъдрост, когато можеш да си позволиш снизходително да наблюдаваш отстрани хаотичните лутания на другите.
Чудя се и защо продължавам да отдавам толкова голямо значене на това, след като след пет дни вече няма да има никакво значение какво е било досега? Може би защото наскоро чух точно от човека, от когото най-малко го очаквах, че смисъл все пак има. Странно как понякога клишетата звучат различно, казани от различни хора. Искам да кажа... и този път не чух нищо ново - само, че каквото и да става, никой не може да ти отнеме мечтите. Но този човек наистина вярваше в думите си. И накара и мен да повярвам - точно когато мислех, че е крайно време да спра да се надявам, просто защото не си заслужава (трите думи, които най-често чувам от близките си приятели по този въпрос). И БААААМ - собствените ми хаотични емоции отново придобиват смисъл.
Нещо повече - отново вярвам, че не е напразно да се надявам. Защото никой не може да ти отнеме мечтите, нали така?
Животът определно трябва да върви в комплект с наръчник за експлоатация!
ПП Не знам защо изгубих толкова време, без да кажа нищо съществено. Дори не се чувствам толкова зле, колкото звуча. Тези мои пусти моментни настроения...
