Има дни, в които животът ти прилича на чифт стари кецове - от онези, евтините, които можеш да видиш на краката на всеки трети младеж по улиците. Чифт износени, прокъсани тук-там кецове, с изтрити от ходене подметки от некачествена гума, които обикновено не издържат много повече от година. Ежедневни обувки, които разхождаш къде ли не; когато погледнеш надолу към нацепената гума на носовете им, все едно гледаш към всеки един от дните, в които си ги слагал. С времето все повече губят естествения си цвят, защото колкото повече наближава моментът да ги засилиш към казана, толкова повече те мързи да ги поддържаш. Понякога, когато прекараш твърде много време в движение, краката те болят, защото тънките им подметки не те спасяват напълно от грапавия асфалт по улиците... Добре де, говорех за друго.
      В края на дни като този всичко изглежда просто безцветно и безразлично. Понякога, точно когато най-малко ми пука за каквото и да било, ми идват най-ценните прозрения. Като например това, че рано или късно се налага да приемеш, че си безсилен да промениш глобалната картина.Растейки, мечтаеш за разни неща; на около 15-16 години вече си се сблъскал с реалността и започваш всячески да се бунтуваш срещу нея. Някъде между 20 и 30 (примерно, а може и по-рано) осъзнаваш колко е безсмислено това, защото, така или иначе, обществото няма да се промени...
      А после какво?
      После...
      После започваш да търсиш собствените си смисли с нова сила. Приемаш нещата каквито са. Понякога се примиряваш, понякога - не. Намираш други начини да се бориш. Или пък се предаваш напълно. Въпрос на избор.
      Понякога малките неща проникват през защитата ти и те засягат много повече от големите. От време на време някой от идолите ти рухва по един или друг начин. Приятелите не винаги са наблизо, когато имаш нужда от тях. Нещата от живота. Дразнещи в своята несъщественост, неприятни в болезнената си острота. Но пък никоя лошотия не трае вечно. Накрая всичко гадно остава назад... и отново имаш желание да погледнеш към слънцето. То винаги си е там. Ти си този, който се променя. Или както каза онова дете в първата част на "Матрицата": "Не лъжицата се извива, а ти."
      Това трябваше да го публикувам още снощи, но понеже в момента нямам интернет вкъщи, постингът се превърна в поредната доза закъснели емоции. Както и да е. Поглеждайки надолу към собствените си износени, поомърляни кецове, все по-често ме обзема желание най-накрая да ги метна в казана за боклук пред блока - а заедно с тях и малко изтъркани, стари чувства. И да започна нова история с още по-силна вяра в себе си и в хората около мен.
      Съвсем скоро!