Постинг
10.11.2010 18:58 -
Отново за Дон Кихот
Автор: stormbird
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1069 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 10.11.2010 19:03
Прочетен: 1069 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 10.11.2010 19:03
Днес си спомних един човек, когото не съм виждала много отдавна. Попадали сме няколко пъти в една компания, разминавали сме се по бургаските улици, винаги с поздрав, срещали сме се случайно из Морската градина. На вид - съвсем обикновен младеж, дребен, с не особено забележителна външност. Доколкото си спомням, на около 25-26 години, но нещо в погледа му го прави с около десетилетие по-зрял. Човек, когото на пръв поглед можеш да помислиш за скитник, безделник или един от онези, които цял живот мъкнат тухли по строежите. Особено щом видиш бутилката бира или пластмасовото шише с домашно спиртно питие в ръката му. Портрет на един пройдоха, ще си кажете вие. Не и ако го чуете да говори обаче. Спокоен глас с ясна дикция. Изказ, подходящ за преподавател по български език. Логични, стойностни изречения. Човек, разговарящ с петнайсетгодишните хлапетии, които бяхме тогава, също толкова свободно и открито, както със своите набори. И за когото винаги се сещам, когато чуя една песен на Тангра - така и не разбрах дали оригиналното й заглавие е "Дон Кихот", или "Безсъние".
-... А най-хубавият текст на българска песен, който съм чувал, е "Безсъние" на Чочо Владовски - бяха горе-долу точните му думи в един летен ден преди 4-5 години, когато седяхме на паметника, известен в Бургас като Альошата, и говорехме за литература. И започна да го рецитира с ясния си, спокоен глас, който все още звучи в ума ми. В друга ситуация, на една пейка в Морската градина каза, че най-добрата фантастика, която е чел, е "Градът" на Клифърд Саймък и горещо ми я препоръча. Известно време след това въпросната книга ми попадна и наистина я оцених. А след време, на една друга пейка отново в Морската, къето седях сама и си записвах една идея, чух гласа му да ми пожелава успешно писане, докато минаваше край мен.
От известно време гледам през прозореца навън в необичайно топлия късен есенен ден, забравила за лекцията, която преписвам. В мислите ми за кратко се е върнал онзи Дон Кихот, когото бегло познавам - един от многото съвременни такива. С интелигентния му поглед и всичките знания, които така и не намери повод да сподели. И ми се иска пак да го срещна някой ден, за да видя как ще го приема сега, от позицията на малко по-порастнало хлапе. Да го попитам как е и да му кажа просто:
-Наздраве. За теб.
Пропадах някъде, но всичко беше истинско -
страха от удара, очакването, сблъсъка.
А после кацнах върху мислите
и тръгнах по света, нарамил кръста си.
Като медал върху ревера сив на времето
оглеждах от високо всички улици.
И виждах рицарите, стъпили във стремето
на своите мотори с малки блудници.
А Дон Кихот, прегърнал здраво чашата
във кръчмата спореше със неверници,
които го закачаха от масите,
че днес дори в музея няма мелници.
И тъй загубил в сетен дъх доверие
започнах да разпитвам плахо хората:
къде започва пътят към надеждата
и свършва кръстопътят на умората?
Пропадах някъде, въртях се във доспехите
и се събудих гол от писъка на вятъра.
Моторен шум потъваше във ехото
със рокерите, тръгнали нанякъде.
Странно как винаги денят преди рождения ми ден е посветен на разни "дълбоки" размисли...
-... А най-хубавият текст на българска песен, който съм чувал, е "Безсъние" на Чочо Владовски - бяха горе-долу точните му думи в един летен ден преди 4-5 години, когато седяхме на паметника, известен в Бургас като Альошата, и говорехме за литература. И започна да го рецитира с ясния си, спокоен глас, който все още звучи в ума ми. В друга ситуация, на една пейка в Морската градина каза, че най-добрата фантастика, която е чел, е "Градът" на Клифърд Саймък и горещо ми я препоръча. Известно време след това въпросната книга ми попадна и наистина я оцених. А след време, на една друга пейка отново в Морската, къето седях сама и си записвах една идея, чух гласа му да ми пожелава успешно писане, докато минаваше край мен.
От известно време гледам през прозореца навън в необичайно топлия късен есенен ден, забравила за лекцията, която преписвам. В мислите ми за кратко се е върнал онзи Дон Кихот, когото бегло познавам - един от многото съвременни такива. С интелигентния му поглед и всичките знания, които така и не намери повод да сподели. И ми се иска пак да го срещна някой ден, за да видя как ще го приема сега, от позицията на малко по-порастнало хлапе. Да го попитам как е и да му кажа просто:
-Наздраве. За теб.
Пропадах някъде, но всичко беше истинско -
страха от удара, очакването, сблъсъка.
А после кацнах върху мислите
и тръгнах по света, нарамил кръста си.
Като медал върху ревера сив на времето
оглеждах от високо всички улици.
И виждах рицарите, стъпили във стремето
на своите мотори с малки блудници.
А Дон Кихот, прегърнал здраво чашата
във кръчмата спореше със неверници,
които го закачаха от масите,
че днес дори в музея няма мелници.
И тъй загубил в сетен дъх доверие
започнах да разпитвам плахо хората:
къде започва пътят към надеждата
и свършва кръстопътят на умората?
Пропадах някъде, въртях се във доспехите
и се събудих гол от писъка на вятъра.
Моторен шум потъваше във ехото
със рокерите, тръгнали нанякъде.
Странно как винаги денят преди рождения ми ден е посветен на разни "дълбоки" размисли...
Няма коментари
