Постинг
19.12.2010 00:52 -
Проблясъци: 04
Още преди да го видя на живо, бях абсолютно убедена, че този човек е магьосник. Не можеше да има друго обяснение за огромната мощ, която излъчваше. Не физическа, не – най-обикновен мъж, среден на ръст, със светла коса и очи и неколкодневна брада. Но има хора, които виждаш различно на фона на всички останали. Като цветни камъчета, захвърлени сред обикновен чакъл. Хора, които виждаш не просто като човешка фигура, която се движи, говори и мисли, а като фигура, обгърната от мистична аура. Без значение от къде идват, с какво са се занимавали преди или какво точно правят в момента, в мига, когато погледът ти срещне един от тези, “различните”, можеш да почувстваш струящата от тях енергия. Сякаш изкривяват времепространството, пречупват го през призмата на своята уникалност и наоколо заиграват разноцветни слънчеви зайчета, дори в облачните дни.
Ако, разбира се, вече не си ослепял. Защото няма как да видиш прекрасното в “различните”, ако си затръшнал тежките капаци на тривиалността пред очите си. Защото тогава дори няма да разбереш какво си си причинил – привидно прозрачни, те те превръщат в далтонист. А, веднъж изгубил цветовете си за твоите очи, светът трудно може отново да стане необикновено място. Може би дори е невъзможно.
И така, той стои там, потънал в магията, която сам сътворява на мига, пред очите ни и чертите му излъчват силата на гордия дух. Около него се разливат потоци от разноцветни емоции, отблъскват надалеч битовата сивота на реалния живот и ни подаряват вечно траещото съвършенство на неизмеримо кратките мигове в океана от музика. Като в приказка...
Но, рано или късно, всяка приказка стига края си. Идва моментът магьосникът да продължи пътя си, за да покаже на други това, което ние вече знаем. Но някак си, без дори да разбера, частичка от сърцето ми се е озовала в ръцете му, осъзнавам известно време след като вълшебните мигове са вече спомен. Може би точно в това е същността на магията му. Защото точно това нищожно парченце ме откъсва от гнездото сивота... Чувам го как тихичко ме вика, как ме кара да тръгна по непознатия път, който стъпките на магьосника са разкрили. И ме успокоява, че няма как да се изгубя, макар че не знам точно накъде ще поема.
“От какво се страхуваш? Нали музиката ще те води...”
18.12.2010
18.12.2010
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
