Постинг
18.02.2011 18:09 -
С дъх на помело и сушени плодове или краят на детството
Този постинг трябваше да пусна още по Коледа, но дълго време нямах Интернет вкъщи...
И тази година бургаската Коледа не изневери на бунтарския си характер и се появи с дъжд и пролетно намръщени облаци – един от онези загадъчни, уж зимни, но необичайно топли дни, когато всичко изглежда някак нереално. Всъщност, дори не знам дали мога да си спомня снежна Коледа в Бургас. Така е, когато живееш до морето.
Зимното ми прибиране у дома отново ми даде храна за размисъл. Този път катализаторът бяха старите ми играчки, през които трябваше да мина, за да стигна до малката изкуствена елха и кутията с украшения в дъното на шкафа. В изблик на сантименталност извадих всички дреболии от смачканите картонени кутии и изпокъсаните найлонови торбички, в които без много жалост са били набутани от собствените ми тийнейджърски ръце и прибрани в прашната забрава на чекмеджетата под двойното легло в хола. (докато пиша това на оръфан кариран лист с евтина химикалка BIC, за да го прехвърля в блога щом се върна в София, лекият шум на пролетния дъжд през зимата нахлува в стаята и се смесва с цитрусовия дъх от срязаните кори от помело) И детството ми отново се разгърна пред мен във формата на кръглите пластмасови чипове с чудовищата от Pokemon, които бяха супер актуални, когато бях пети клас. (навън внезапно започва порой, силен и чист, без вятър и отвесните струи се изливат стремително, сякаш никога не са виждали земята под себе си.) Гумените динозавърчета с надпис Made in China на сивите си кореми оживяват в ръцете ми, пластмасовите очи на роботчетата отново се изпълват със сила, а несъществуващия двигател на малката розова джипка отново проръмжава. Необичайни играчки за момиченце, а? Е, да, такава си бях. И все още съм, макар и по друг начин. Сега си играя с думи вместо с пластмасови фигурки, мислено рисувам около себе си онази фантастична реалност, която за детето е също толкова истинска, колкото света на родителите му. Нося си я навсякъде с мен, за случаите, когато ми омръзва от чуждата тривиалност...
Кой знае защо, докато подреждах евтините си и все пак толкова ценни играчки, ме тресна такава носталгия, каквато май досега не съм изпитвала. Не бих върнала годините, дори да можех, защото миналото си е минало и няма смисъл да се повтаря, щом знаеш точно какво ще се случи... но понякога на всекиго се иска да е отново дете, поне за малко. Двата ми любими робота от “Войната на зверовете” – анимационен сериал, който преди десетина години беше много нашумял, но сега малко си го спомнят – ми припомнят по-ясно от всичко друго какво е да си дете. Споменът отново възкръсва – как с детско упорство събирах стотинките си за закуска, как дадох събраните почти осем лева за първия на майка ми, когато се разболя и беше останала без пари, как после тя ме заведе в магазин за играчки... както и да е. Няма да ви занимавам със спомените си за пост-комунистическото детство. Блогърите, израстнали през деветдесетте, ще ме разберат. По-възрастните сигурно ще си кажат: “Ех, какво знаете вие, младите?!”, както често прави баща ми, а по-младите... с тях споделяме други спомени. Но времето на Super Mario, на игрите пред блока, катеренето по дърветата, касетките с презаписана музика, времето, когато още не знаехме какво е компютър, а мобилните телефони бяха белег на заможност... ето това бе нашето детство. Време, за което не съжалявам, че е отминало – напротив, дори се радвам, че е било точно такова. И си го припомням сега, докато слушам музика от мобилния си телефон и мисля от кой Интернет сайт да търся информация за курсовата си работа по народопсихология...
Снощи, на Бъдни вечер, заедно с аромата на сушени плодове от празничната трапеза вдъхвах спомените си – малко прашни, малко бедняшки, но хубави. А днес, в навечерието на същинската Коледа, заедно с цитрусовия дъх на току-що обеленото помело (плод, за който в детските ми години никой не би предположил, че съществува) вдишвам свежия, екзотичен аромат на самия живот. Непознат и интересен, малко нагарчащ и някак див...
Но със сигурност многообещаващ.
И тази година бургаската Коледа не изневери на бунтарския си характер и се появи с дъжд и пролетно намръщени облаци – един от онези загадъчни, уж зимни, но необичайно топли дни, когато всичко изглежда някак нереално. Всъщност, дори не знам дали мога да си спомня снежна Коледа в Бургас. Така е, когато живееш до морето.
Зимното ми прибиране у дома отново ми даде храна за размисъл. Този път катализаторът бяха старите ми играчки, през които трябваше да мина, за да стигна до малката изкуствена елха и кутията с украшения в дъното на шкафа. В изблик на сантименталност извадих всички дреболии от смачканите картонени кутии и изпокъсаните найлонови торбички, в които без много жалост са били набутани от собствените ми тийнейджърски ръце и прибрани в прашната забрава на чекмеджетата под двойното легло в хола. (докато пиша това на оръфан кариран лист с евтина химикалка BIC, за да го прехвърля в блога щом се върна в София, лекият шум на пролетния дъжд през зимата нахлува в стаята и се смесва с цитрусовия дъх от срязаните кори от помело) И детството ми отново се разгърна пред мен във формата на кръглите пластмасови чипове с чудовищата от Pokemon, които бяха супер актуални, когато бях пети клас. (навън внезапно започва порой, силен и чист, без вятър и отвесните струи се изливат стремително, сякаш никога не са виждали земята под себе си.) Гумените динозавърчета с надпис Made in China на сивите си кореми оживяват в ръцете ми, пластмасовите очи на роботчетата отново се изпълват със сила, а несъществуващия двигател на малката розова джипка отново проръмжава. Необичайни играчки за момиченце, а? Е, да, такава си бях. И все още съм, макар и по друг начин. Сега си играя с думи вместо с пластмасови фигурки, мислено рисувам около себе си онази фантастична реалност, която за детето е също толкова истинска, колкото света на родителите му. Нося си я навсякъде с мен, за случаите, когато ми омръзва от чуждата тривиалност...
Кой знае защо, докато подреждах евтините си и все пак толкова ценни играчки, ме тресна такава носталгия, каквато май досега не съм изпитвала. Не бих върнала годините, дори да можех, защото миналото си е минало и няма смисъл да се повтаря, щом знаеш точно какво ще се случи... но понякога на всекиго се иска да е отново дете, поне за малко. Двата ми любими робота от “Войната на зверовете” – анимационен сериал, който преди десетина години беше много нашумял, но сега малко си го спомнят – ми припомнят по-ясно от всичко друго какво е да си дете. Споменът отново възкръсва – как с детско упорство събирах стотинките си за закуска, как дадох събраните почти осем лева за първия на майка ми, когато се разболя и беше останала без пари, как после тя ме заведе в магазин за играчки... както и да е. Няма да ви занимавам със спомените си за пост-комунистическото детство. Блогърите, израстнали през деветдесетте, ще ме разберат. По-възрастните сигурно ще си кажат: “Ех, какво знаете вие, младите?!”, както често прави баща ми, а по-младите... с тях споделяме други спомени. Но времето на Super Mario, на игрите пред блока, катеренето по дърветата, касетките с презаписана музика, времето, когато още не знаехме какво е компютър, а мобилните телефони бяха белег на заможност... ето това бе нашето детство. Време, за което не съжалявам, че е отминало – напротив, дори се радвам, че е било точно такова. И си го припомням сега, докато слушам музика от мобилния си телефон и мисля от кой Интернет сайт да търся информация за курсовата си работа по народопсихология...
Снощи, на Бъдни вечер, заедно с аромата на сушени плодове от празничната трапеза вдъхвах спомените си – малко прашни, малко бедняшки, но хубави. А днес, в навечерието на същинската Коледа, заедно с цитрусовия дъх на току-що обеленото помело (плод, за който в детските ми години никой не би предположил, че съществува) вдишвам свежия, екзотичен аромат на самия живот. Непознат и интересен, малко нагарчащ и някак див...
Но със сигурност многообещаващ.
Няма коментари
