Постинг
25.08.2009 16:55 -
В края на август
Не се чудих много - вече ми беше ясно, че съм се изчерпала окончателно. Проличава си всеки път, когато седна пред компютъра или хвана химикалката с намерението да пиша - понякога излизат 5-6 реда, страница-две... но най-често просто препрочитам отново и отново старите си записки или просто седя пред белия лист с изпразнена от мисли глава.
Още час на работа и щях да изляза навън, под повехналото слънце. Надолу по тясната улица, докато не стигна познатото място за срещи с приятели. Просто още една вечер в края на август...
Асфалтът диплеше прашния си гръб под краката ми, докато вървях надолу, заслушана във вървящата в мр3-плейъра ми песен, опитвайки се да не мисля кого можех да срещна някъде из центъра. Или по-скоро кого исках да срещна. И без това прекарвам твърде много време, затънала в едни и същи не особено радостни мисли - поне сега в главата ми все още се въртяха платната за уиндсърф, с които се бях занимавала през по-голямата част от деня.
Кога точно разбираш, че нещо не е наред? Когато се събуждаш в безтегловно състояние, лишен от доброто си настроение? Когато вървиш по улицата в един обикновен ден, изпълнен с обикновени случки, а в гърдите ти нещо се е стегнало в малка оловна топка? Когато, оставайки сам, се плъзгаш обратно в апатичната мъгла от дефектни емоции, подтикнат от собствените си мисли? Когато вече по навик се преструваш, че всичко е наред, но отвътре малкото червейче продължава упорито да гризе? Даа... нещо такова.
Скрила настроението си зад слънчевите очила, мога спокойно да се вглеждам във всяко преминаващо лице. И, както винаги, погледът ми просто се плъзга през тълпата, докато познатото разочарование отново се връща. Защото нито едно от тях не е неговото.
Още съвсем малко... По-малко от месец и разочарованието ще остане на четиристотин километра назад...
С леко закъснение, малко излияния от последния час на работа миналата неделя. Клипът няма общо с темата, но през цялото време докато пишех, слушах тази песен...
Още час на работа и щях да изляза навън, под повехналото слънце. Надолу по тясната улица, докато не стигна познатото място за срещи с приятели. Просто още една вечер в края на август...
Асфалтът диплеше прашния си гръб под краката ми, докато вървях надолу, заслушана във вървящата в мр3-плейъра ми песен, опитвайки се да не мисля кого можех да срещна някъде из центъра. Или по-скоро кого исках да срещна. И без това прекарвам твърде много време, затънала в едни и същи не особено радостни мисли - поне сега в главата ми все още се въртяха платната за уиндсърф, с които се бях занимавала през по-голямата част от деня.
Кога точно разбираш, че нещо не е наред? Когато се събуждаш в безтегловно състояние, лишен от доброто си настроение? Когато вървиш по улицата в един обикновен ден, изпълнен с обикновени случки, а в гърдите ти нещо се е стегнало в малка оловна топка? Когато, оставайки сам, се плъзгаш обратно в апатичната мъгла от дефектни емоции, подтикнат от собствените си мисли? Когато вече по навик се преструваш, че всичко е наред, но отвътре малкото червейче продължава упорито да гризе? Даа... нещо такова.
Скрила настроението си зад слънчевите очила, мога спокойно да се вглеждам във всяко преминаващо лице. И, както винаги, погледът ми просто се плъзга през тълпата, докато познатото разочарование отново се връща. Защото нито едно от тях не е неговото.
Още съвсем малко... По-малко от месец и разочарованието ще остане на четиристотин километра назад...
С леко закъснение, малко излияния от последния час на работа миналата неделя. Клипът няма общо с темата, но през цялото време докато пишех, слушах тази песен...
Новините - 6 август 2010, петък
Новините - 7 август 2010, събота
Пазарджик има бронзов медалист от светов...
Новините - 7 август 2010, събота
Пазарджик има бронзов медалист от светов...
Няма коментари
